Калин Терзийски: Романът ми на най-глухия рафт, а биографията на Криско…

Калин Терзийски

Сн: Facebook

Калин Терзийски, писател, Facebook:

Ето – нямам друг начин. Не знам друг способ за действие, за борба.

Когато срещу труда ми се извършва несправедливост – не знам какво да направя, отчайвам се и вдигам ръце.
Не сте ли като мен? Предаваме ли се?

Аз не знам как да противодействам на по-силните, на по-властните, на безразличните, на равнодушните, на имащите пари и влияние, на тия, от които зависи успеха и всъщност – съдбата ми.

Всъщност – знам – но знам само един начин. И този начин е да пиша на хората! На обикновените четящи и анонимни (и всъщност не анонимни) хора в моето частно публично пространство.

На моите приятели във фейсбук, повечето от които не познавам. Какво да се прави?!- преименуваме света около нас. Сега приятел може да ти е и снимка на саксия с мушкато, която носи име Pipi Glupi или нещо подобно.

Но къде човек може да излее негодуванието си, тъгата си и разочарованието си – ако не пред своите приятели?

Не е ли споделянето във фейсбук на най-интимните ни борби, на най-съкровените ни тревоги и неволи – едно копаене на дупки и викане в тях?

Едно викане в дупката: „Царят има магарешки уши!“

Все едно. Когато няма друго – и дупката е добра за викане. А както ни е известно от мита – викането в дупката все пак е свършило работа. Защото бръснарят на Мидас викнал в дупката, но тревата чула, че царят има магарешки уши и така после цял свят узнал за това.

Да – да се оплачеш във фейсбук от това, което те мъчи, от някоя несправедливост – е също и нож с две остриета. Защото при нас, в България, оплакващият се от несправедливости е просто поредния мрънкалник, губещ, неудачник…Тъй като всички се оплакват – никой не обича да слуша чужди оплаквания.

Така е. Но е хубаво да се осъзнае едно. Че това, което при нас наричаме с жалкото име „мрънкане“ или „скимтене“ или „жалване“ в световната история винаги се е наричало „просест“, „апел“, „борба за права“.

Когато към теб се извърши несправедливост – първо предупреди насаме този, който я е извършил. После му напомни пред свидетели. Накрая я оповести пред всички. Така правя и аз. Защото така е казано в Светото писание. От Христос.

И така. Аз се трудя като роб. Не не. Това са глупости. Аз се трудя като свободен човек. С чудовищна упоритост, с отговорност и без компромиси. Пиша и създавам писания. Последното което създадох – в две години труд, работа на живот и смърт (тук не преувеличавам, това не е празен патос – писането аз възприемам наистина като въпрос на живот и смърт и не приемам никакви компромиси със съвестта си.) беше роман. Казва се Разкажи ми.

Той излезе през януари. Което ще рече – дори според сегашните представи това е една съвсем прясна, актуална книга. Нова книга. Аз я представях многократно – на живо – в книжарници, в медиите, в София и из провинцията – навсякъде където мога – защото винаги съм смятал, че една книга намира истински живот когато е представена на публиката по правилния начин. Влагах в тия представяния, през тия три месеца цялата си енергия. Но бях сам, сам. Когато вършиш една работа съвсем сам – някак е непосилно.

Сега минавам по най-големите книжарници – Хеликон, Ориндж и т.н.. Книгата ми или я няма, или единствената бройка е натикана дълбоко, дълбоко – на най-глухия рафт – зад стари книги на други автори.

Казвам си – на какво ли се дължи това?

Може би съм най-непопулярния и безличен автор в България? Или може би книгата вече е остаряла?! Та биографията на Криско е на първи ред, а двете книги излязоха едновременно!

Може би книгата ми просто не се търси?! А как би могла да се търси, ако не се предлага? Ако кока кола се предлагаше в черни, грозни пластмасови контейнери – натикани в ъглите на магазините – без да се показва дори името на продукта – дали някой би купувал кока кола?

А дали в това – книгите ми да бъдат набутани някъде си или въобще да ги няма – дали в това няма някакъв злоумисъл? Да не би да ставам параноик? Ами какво – ще каже някой – просто си написал бездарна книга, неинтресна – и ето – никой не и обръща внимание и книжарите не искат да я продават!

Хм. Но как би могло да се прецени дали една книга се търси…дори – дали е добра или не – ако не е направено нищо, за да стигне до хората? Ако нея я няма в наличност или е направено всичко възможно да Не Бъде Видяна?!

Ето такива мисли ме измъчват, ето такава несправедливост ме натъжава. Не знам дали това, че я споделям ще помогне с нещо. но дали пък несподелената мъка има по-голям шанс да намери лек от споделената? Не знам…не знам. Вие кажете…

Вашият коментар